Стоим край бездната зловеща,
дошло е време да решим.
Какво от теб научих аз, какво от мене все си ти?
Искаш пак да се прекърне,
страница та да обърне,
но с тя да дам не надо, а не да.
Нали душите ни се срещат,
да станат малко налодобри.
А нащата
обичато жертва,
опитът в гледото лежи.
Само да не се обикна,
ще избавя още ден,
но с таба да ме надава трен.
Твоите целовки лъхат на престровки,
бяла захар вместо мед.
Твоята отеха,
топли като дреха,
щита от парченца лед.
Пасваш любовта, ражда светлина,
сен ке гони в прачен ден,
но с таба да ме надава трен.
Но жала само тата ми поверя.
Само да хвати голяма.